Cimetière_de_Saint-Claude_-_tombes_coloniales_des_musulmans

Всяко човешко същество има своите граждански права, закрепени в множество международни и вътрешни актове. Неразделна част от тези права е възможността то само да избира своята религия, етническа, политическа, спортни пристрастия и т.н. Тези права получават изключително интензивна защита в множество международноправни актове и във вътрешното законодателство на държавите. Следва да се отбележи, че макар и с много условности тези права на личността намират проявление и в законодателството на държавите, които трудно могат да бъдат наречени демократични.

Но тази нормативна защита на човешките права има действие само докато човекът е жив. Нито една правна система не предвижда нормативна защита на правата на човека, който е починал. Образно казано, след неговата кончина, внезапно угасват всички способи за правна защита на гражданските права, включително правото му на защита на самоопределение.

Своеобразно „изключение“ правят отделни права като авторското, което може да бъде упражнявано от наследниците на починалия. Т.е. след неговата смърт те биха могли да получат (включително) съдебна защита на права, принадлежащи на човек, който не е сред живите. Това изключение и другите, подобни на него, има подчертан материален (паричен) характер, което е предопределило неговото нормативно създаване и поддържане. Тук си заслужава да се отбележи едно съвсем скорошно „историческо“ решение на съда на Европейския съюз. В него съдът не се е съобразил с националното законодателство на Германия, съгласно което със смъртта на човек, се погасяват всичките му права, включително тези, свързани с отпуск, генериран в рамките на трудово правоотношение. Съдът, прилагайки директива 2003/88/ЕС, касаеща организацията на работното време – платен годишен отпуск – обезщетение в случай на смърт – е приел, че германският закон е в нарушение на същата. Решението постановява, че независимо, че лицето вече не е между живите, генерираните от него права в рамките на трудово правоотношение, не угасват. Напротив – наследниците му имат право да се ползват от тях. Това решение, което отново касае права с имуществен характер, представлява прецедент в европейското право и вероятно ще постави допълнителни въпроси.

Но по отношение на другите граждански права, които не са пряко свързани с материалното/паричното, включително правото на самоопределение съвременният нормотворец проявява своеобразна „амнезия“. А съдът не е имал възможност да се произнася по въпроса. Причината за това е, че не е налице правна норма, на която би могла да се основе подобна претенция. Тази празнина безспорно демотивира много хора, имащи желание да реагират на нещо, което те приемат като недопустимо отношение към паметта на техните предшественици.

Така например, наследниците на починало лице не могат да получат съдебна защита на упражнения от негово право на избор на религия, национално самоопределение и т.н.

Тази правна празнина, която е факт в световен мащаб, поставя паметта и доброто име на починалите лица под неоправдана заплаха. Трети недобросъвестни лица могат да злоупотребяват с паметта на починалите, като ги свързват с неща, с които те никога не биха се съгласили приживе. Например, ако едно лице бъде обявено за престъпник post mortem, то очевидно не може да се защити. Но проблемът е, че не могат да го защитят и неговите наследници, защото няма правни норми, по силата на които да го направят. А абстрактната хипотеза, при която наследник да търси обезщетение за непозволено увреждане в резултат на уронване на престижа на негов предшественик по никакъв начин не може да гарантира адекватна превенция срещу коментираните по-горе посегателства.

За съжаление, хипотезата на недопустима подигравка с паметта на починалите не е само в сферата на вероятностите, а се случва твърде често в реалния живот.

Няма да се спирам подробно на хулиганските прояви на лица с девиантно поведение, които поругават гробове. Става въпрос за хора, които в желанието си да демонстрират някаква изява, неуважение към обществото и „неприкосновеност“, събарят паметни поругават гробове на покойници. В огромната част тези случаи не са насочени конкретно към личността на починалия, а са демонстрация за чувство на необвързаност към нормите на обществото. Тези прояви получават някаква ответна реакция от държавните органи. Тя, обаче, се дължи на нетърпимост към самото хулиганство, а не на конкретно желание за защита на паметта на покойниците. Това се вижда и от факта, че за подобни прояви няма  предвиден отделен текст, а попадат в общия състав на хулиганството по чл. 325 НК. Пример за нормативна регулация в тази връзка е и нормата на чл. 195 (1) т. 8 НК, предвиждаща санкция за кражба от гроб на покойник. Отсъства обаче конкретна санкция, регулираща проблемите с мародерството – изключително неприятно явление, характерно за време на война.

В света вече има немалко примери, в които определени категории лица целенасочено и без да се интересуват какво са мислили хората приживе, недопустимо и невъзмутимо променят (подменят) тяхното желание, като по този начин откровено проявяват незачитане на ясно изразено право на мнение и неуважение към наследниците на хората, които са изразили такова мнение.

Като любопитен пример в тази насока може да бъде посочена „Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни“. Известно е, че мормоните (както още ги наричат) проявяват необичаен интерес към генеалогията. В централата на църквата в град Солт Лейки Сити, щата Юта, има събрана огромно количество информация за хората от повечето държави по света. Въпреки че българското законодателство не позволява правна възможност за това, преди известно време стана ясно, че представители на мормоните са успели да се снабдят със значителен обем генеалогична информация за българските граждани. Този необичаен интерес се корени в един от труден за възприемане от много хора мормонски ритуал – покръстване на мъртвите. В „Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни“ се приема, че всяко човешко същество (дори и това, което не е живо) може да получи спасение. И стремейки се към това спасение (независимо дали то е било желано приживе от лицето), в църквата са въвели института на „покръстване на мъртвите“. На практика това се прави, като някое лице се приема като своеобразен „пълномощник“ на починалия. А религиозните лица осъществяват водно кръщение, в което потапят „пълномощника“ от името на починалия. Тази практика е много популярна сред мормоните и се възприема изключително позитивно сред членовете на тази религиозна общност. Те вярват, че по този начин могат да „извоюват“ спасение за своите предци, които приживе не са прегърнали вярванията на църквата. Осъществявайки този ритуал, мормонските духовници не се съобразяват какви са били разбиранията и вярванията на „покръствания“ покойник. Нито пък се задълбочават да разсъждават върху това какво представлява правото на свободен избор и докъде се простира то. Те просто се фокусират към „дълга“ за неговото „спасение“, който смятат, че им е възложен свише. Още по озадачаващото обаче се оказва това, че „Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни“ практикува покръстване на починалите не само по инициатива на техните наследници, но и по свой собствен почин. Макар и официално да се отрича, факт е, че „покръстването“ на мъртви далеч надхвърля случаите, в които техните наследници са го пожелали.

В началото на 90-те години на ХХ век, еврейската общност разбира, че представители на „Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни“ са „покръстили“ огромен брой починали лица-евреи, много от които са жертви на Холокоста. Това желание за „спасение“ не просто възмущава еврейската общност. Много нейни представители го приемат като откровена подигравка с паметта на техните предци. Не са рядкост и случаите, в които наследници на „покръстените“ заявяват, че приемат ритуала за не по-малко жестока и античовешка проява от самия Холокост.

Впоследствие между двете религиозни общности са проведени множество срещи, в резултат от които през 1995 година е подписано споразумение, по силата на което мормоните се съгласяват да извадят от своите списъци за „покръстване“ имената на починалите евреи. Независимо от това, в началото на XXI век се оказва, че практиката на „покръстване“ на починали евреи не е изоставена, което предизвика нова вълна скандали между двете общности. Евреите не могат да приемат аргумента, че селектирането и изваждането на имената на техните близки е твърде скъпо мероприятие и все по-настойчиво искат да защитят  правата на своите предци, чиято памет те приемат за омърсена.

Вероятно този проблем скоро няма да намери своето разрешение и напрежението между двете общности: мормоните, които държат да продължат послесмъртното „покръстване“, и евреите, които не желаят техните предшественици да бъдат „зачислявани“ към друго изповедание, ще продължи.

За отбелязване тук е и фактът, че дори в държава като САЩ, чиято правна система позволява по-широко тълкуване на правилата и възможност за съдебно доразвиване на правото чрез прецеденти, споразумението между „Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни“ и еврейската общност не е успяло да получи съдебна защита. Като по този начин същото се е оказало, че представлява едно пожелание, а не сериозен ангажимент.

За съжаление, странната и трудна за приемане от много хора практика на Мормонската църква за привличане в лоното си на „мъртви души“ не е единственият случай, в който се усеща нуждата от нормативна защита на правата на лицата, които не са сред живите. Този проблем е изключително чувствителен и на Балканския полуостров, като намира своето проявление не по отношение на религиозната, а на националната принадлежност на починалите.

Днес някои народи, които търсят своята идентичност, не се обръщат към историята и науката, а директно „създават“ нова идентичност за сметка на своите съседи и тяхната история.

Неприятният момент е, че изграждането на идентичност по този начин минава през пренаписване на историята. Т.е. превръщането на историята от наука в пропаганда. Това пренаписване намира много различни проявления. Едно от тях е промяна на националната принадлежност на исторически личности и обикновени хора.

Бегъл поглед към официалната историческа доктрина на Република Македония показва, че там паметта на починалите няма сериозна стойност за тези, които се опитват да изградят нова национална идентичност. Като тази памет бива увреждана по много различни начини. Тук не става въпрос за противоречива оценка на действията на лица в миналото, направена в исторически анализи. На огромно количество хора, исторически личности, националната идентичност е безцеремонно променена. На хора, които винаги през целия си живот са декларирали определена национална принадлежност и поведението и житейският им път са били предопределени от тази идентичност, днешната официална доктрина „изтрива“ тази принадлежност и пришива нова. Прави впечатление, че жертвите на тази политика са преимуществено (да не кажа единствено) хора, самоопределяли се като българи по националност приживе.

За съжаление, поругаването на паметта на хората посредством промяната на тяхната национална идентичност не се изчерпва само с известни исторически личности. В опита си да намери място „под слънцето“ съвременната македонска държава стига до там, че не просто позволява, а откровено толерира повреждането и/или заличаването на надгробни плочи и паметници. По този начин, неповлияни от „спирачките“ на морала и съвестта те запушват устата на истината и се затварят очите пред „мълчаливата критика“ от отвъдното. Без отговор остават възмущението и апелите на наследниците на хората, които внезапно са се оказали с друга национална принадлежност.

Без наличието на правна възможност за защита и при липсата на съвест у хората в политиката и историческата наука, починалите, тяхната памет и самоопределение са „осъдени“ да бъдат „подмятани“ и експлоатирани (използвани)? за всякакви порочни цели.

Гореописаният процес от една страна провокира неприятни усещания у наследниците на тези, чиято национална принадлежност е била „пренаписана“, за да е удобна за модерната македонска историография и политика. От друга се създава предпоставки за напрежение и противопоставяне между тези, които са пренаписали историята и наследниците на тези, паметта на които е била „докосната“ от политическата и „историческа“ необходимост.

Безспорно за никой няма да е приятно да узнае, че неговият дядо, например, е обявен за нещо различно от това, което е бил. А още по-неприятно е да се узнае, че освен в историографията, върху паметта на покойник е посегнато и върху надгробния му камък. Било като надписът върху него е заличен или подправен, било като самият паметник заедно със спомените, които носи, е бил изцяло унищожен, което, за съжаление не е само гола хипотеза, а факт, при това масов.

От чисто физическа и биологическа гледна точка покойникът няма как да осъществява активност в правния мир. Но това по никакъв начин не променя факта, че приживе тази личност е живяла, творила, оставила нещо след себе си; че имала определено мнение, самоопределяне и житейски мироглед. И че животът, който е живяла трябва получи своето уважение освен по всякакъв друг начин и като не се допуска подмяна post mortem на възгледите и разбиранията на този човек.

Гореизложеното показва, че в момента в световен мащаб не е излишно да се предвиди нормативна регулация, която да защитава не само финансовите и икономически последици от съществуването на дадена личност, но и правата на самоопределение, което тази личност е обладавала приживе.

Следва да се отбележи, че в тази насока има направени някои, макар и начални стъпки, част от които, за съжаление, са останали в миналото.

Българският наказателен закон от 1896 година, който е бил в сила до отмяната си през 1951 година в чл. 246 е криминализирал обида или клевета, нанесени на починали лица. Това престъпление е било предвидено като такова от частен характер и преследването е можело да започне от децата, родителите, братята и сестрите и от съпругата на починалия. Т.е. легитимирани да предявят претенция са роднините по права линия – първа степен и по съребрена линия – втора степен. Интересен момент тук е, че от езиковото тълкуване се вижда, че може да се търси защита на паметта и доброто име на починал само от мъжки пол. В изброените легитимирани лица е посочена съпругата, но не и съпругът. Т.е. тогавашните обществени реалности са предполагали, че само паметта на мъжа би могла да бъде  накърнена.  Във всеки случай, наличието на такава законова възможност за защита в продължение на повече от 50 години показва, че за продължителен период от време в българското общество се е отнасяло с уважение към паметта на починалите и не ги е „забравяло“ след кончината им.

На международно равнище също са налице нормативни положения, които отдават уважение към нематериалните права на починалите.

След Първата световна война между съседните държави, които по време на войната са били в различни враждуващи лагери, сключват двустранни спогодби, които уреждат режима на гробовете на войниците, загинали на чужда територия. Макар и тези норми да са останали до голяма степен пожелателни, тъй като държавите не са имали голямо желание да ги спазват, все пак наличието на спогодби е било показателно за обществената (включително международна) необходимост от такова регулиране.

Четвъртата Женевска конвенция от 12 август 1949 година, отнасяща се до защитата на цивилни лица по време на война, с член 130 изрично указва, че лицата, които са починали на чужда територия имат право да бъдат погребани при спазване на обичаите на религията, към която принадлежат. Както и че техните гробове следва да бъдат поддържани и обозначени по начин такъв, че да могат да бъдат разпознати.

Тази Конвенция е подписана скоро след ужасите на Втората световна война. А цитираният текст касае тези лица, които са починали на чужда територия. Т.е. нормотворците, имайки пред очите си масовия пример на незачитане на хората дори след смъртта им, са положили грижи за правата и паметта на тези, които починали на чужда територия. И за които като жертви, кончината на които е настъпила на чужда територия, се е предполагало, че може да не получат нужното уважение по последния си земен път.

Самото създаване на тази международноправна норма показва, че към онзи момент на човечеството не е било чуждо уважението към правата и паметта на покойниците и че войната е показала и доказала нуждата от такава защита. За съжаление обаче тази първа стъпка не е получила по-нататъшно развитие. Това вероятно се дължи на обстоятелството, че към онзи момент тази норма е била достатъчна, за да препятства единственото към онзи момент неуважение към покойниците и техните права.

Нормата на  член 130 от четвъртата Женевска конвенция е доразвита в чл. 34 от допълнителния протокол към Конвенцията от 1977 година. Тази последователност показва, че 30 години след първичната норма, необходимостта от регулация е все още налице.

Както обаче се вижда, в ерата на информационните технологии човешките взаимоотношения се отличават с особена динамика и креативност. Като за съжаление, девиантността не прави изключение, поради което редица лица (независимо дали са живи, или не) получават неочаквана интервенция в личното си пространство, която води до неблагоприятни последици. И докато живите имат начин да се защитят, при починалите такава възможност няма. След края на живота им, тяхната памет и направените от тях избор и самоопределение са оставени на милостта и морала на тези, които са ги надживели.

Гореизложеното поражда нуждата от поглед назад към миналото и създаване на нормативна регулация, която да дава възможност на наследниците на починалите да защитят паметта на своите предшественици и тяхното самоопределение.  Очевидно е, че тази идея би изглеждала екстравагантно на много юристи, особено ако не са лично засегнати от този проблем или ако примерите, описани по-горе не са били свеждани до вниманието им. Поради което процесът би могъл да започне с по-бавни крачки. Например, би могла да се приеме декларация на международна организация, която да постави проблематиката на вниманието на световната общественост и да провокира дискусия. А като следващи стъпки вече да се приемат документи, които да имат отначало препоръчителен, а след това да се премине към създаването на документи със задължителен характер.

В чисто практическо отношение най-целесъобразна би била процедура, която се доближава до философията на гражданските дела. А именно: легитимираното лице (наследник на починал), който смята, че е нарушено правото на самоопределение на негов предшественик би трябвало да може да поиска съдебна защита. Същата като правна конструкция би могла да представлява искане да бъде установено (със съответно предвидени доказателствени средства), как се е самоопределял в някакво отношение (етнически, религиозно и т.н.) починалият. И след доказването, всички лица да бъдат задължени да се съобразяват с установеното в съда. Като несъобразяването да влече след себе си отговорност и право на обезщетение. Тази процедура би следвало да бъде не охранителна, а на принципа на състезателността – т.е. наследникът да бъде задължен не просто да каже, а да докаже твърдението си относно самоопределението на своя предшественик, за което е инициирал съдебна процедура.

Смятам за уместно тази правна възможност да се предвиди в международен договор, а не да се разчита на национално законодателство. Причината за това е, че от една страна без международна инициатива, малко държави биха решили да отделят внимание на този проблем. От друга страна държави, в които на управленско равнище дефицитът на уважение към мъртвите и тяхното самоопределение не се приема за лоша практиката, едва ли биха положили нормативни усилия в тази посока. Защото в противен случай биха се поставили сами себе си в неприятна ситуация. Но при наличие на сериозна и непоколебима воля, тези държави няма да имат избор освен да последват примера на останалите държави.

 

Във всички епохи от развитието на човешката цивилизация стремежът към чуждото е предизвиквала нещастия. И въпреки че човечеството постоянно се опитва да ограничи причините, които предизвикват конфликти, „изобретателността“ на различни субекти успява отново и отново да вкара отделните общности в противопоставяне. Част от това противопоставяне е именно кражбата на идентичността на починалите и несъобразяване с избора, който са правили приживе. И именно липсата на регулация и отдалечеността на темата от всекидневието, а и от медийното внимание от една страна позволява на недобронамерени лица и групи, за които морала и съвестта не са спирачки да трупат позитиви в подкрепа на правилни или (по-често) не каузи.

Конкретно в контекста на продължаващата несигурност и нестабилност на отношенията между балканските държави една подобна регулация би могла да окаже много положително влияние. Възможността на частни и публични субекти да потърсят защита на правото на идентичност и принадлежност на определени лица – техни предци ще накара политиците да бъдат много по-внимателни и ще намали желанието им да смесват политиката и историята. А оттам ще се намали и възможността им да подклаждат напрежение между отделните народи и общности.

Историята е доказала, че нито една общност не може да се развива устойчиво, когато няма стабилен фундамент, включително исторически. А опитите да се изгради величие върху „пясъчни кули“ води единствено до падение, съпътствано с

нещастия за хората, които са въвлечени.

Правото представлява съвкупност от правила, които се стараят да регулират обществените отношения. Целта им е да се регулират обществените отношения по такъв начин, че да е налице стабилност между тях между членовете на обществото. Липсата на регулация (или нейното игнориране) води до нестабилност и напрежение между членовете на обществото. Известно е, че когато някоя област от обществените отношения не е регулирана, в нея се случват повече злоупотреби, тъй като съвестта на отделните субекти невинаги е „спирачка“. Ето защо е необходимо да се анализира описания по-горе проблем и да се предвидят правила, които да редуцират желанието на определени субекти да злоупотребяват.

 

Източници:

  1. http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=229&aid=5699
  2. https://www.lds.org/topics/baptisms-for-the-dead?lang=eng
  3. http://www.jewishgen.org/infofiles/ldsagree.html
  4. http://archive.sltrib.com/article.php?id=2646929&itype=ngpsid
  5. http://www.jta.org/2002/12/13/archive/mormons-renew-their-vow-to-stop-baptizing-deceased-jews
  6. http://web.archive.org/web/20041012121102/http://www.cnn.com/2002/US/West/12/10/baptizing.the.dead.ap/
  7. http://www.mormon.org/faq/baptism-for-the-dead
  8. http://www.ohchr.org/EN/ProfessionalInterest/Pages/ProtocolI.aspx
  9. http://www.icrc.org/applic/ihl/ihl.nsf/vwTreaties1949.xsp
  10. http://curia.europa.eu/juris/document/document.jsf;jsessionid=9ea7d2dc30d5ec48e78bdff3455d8a07a216d227526c.e34KaxiLc3qMb40Rch0SaxuNbN10?text=&docid=153580&pageIndex=0&doclang=EN&mode=req&dir=&occ=first&part=1&cid=322476
  11. http://www.bbc.com/news/business-27813229

 

За автора: Станислав Станев е редовен докторант към катедра „Международно и сравнително право“ при Юридическия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, e-mail: st.stanev@advokat.bz